По стария Пиротски път към връх Ком

Връх Ком може да се изкачи по десетки маркирани пътеки. Ние обаче търсехме нещо различно – и го намерихме: от Берковица през руините на хижа Здравченица, по стария Пиротски път и покрай Конярски кладенец. Маршрут без маркировка, без табели и, както се оказа, без право на грешка. Една лудост по презумпция.

Информация за маршрута

• Начална точка: Берковица, кв. Беговица (зад завод „Мрамор“)
• Крайна точка: връх Ком (2016 м) → хижа Ком
• Маркировка: няма – GPS е задължителен
• Продължителност: около 10 часа
• Екипировка: сериозни туристически обувки и дрехи, GPS със заредена батерия, минимум 2–3 литра вода на човек

Една лудост по презумпция

В Берковица сме, квартал Беговица. Маршрутът започва по широк път зад завод „Мрамор“. Да го кажем още тук, уважаеми туристи: за тази авантюра ще ви трябва GPS – няма указателни табели, няма маркировка.

Минаваме през поляна, покрита с купчини мраморни късове, и навлизаме в прекрасна букова гора, окъпана от снощния дъжд. Въздухът е кристално чист. Започва леко изкачване и благодарение на същия този дъжд пътят е осеян с широки и дълбоки локви – точният момент да напомним за сериозните туристически обувки.

Унесени в приказки, не забелязваме, че пътят тръгва надолу. Нелогично. Поглеждаме GPS-а – ами да, объркали сме пътя. Връщаме се до първото разклонение и оттук нататък поглеждаме навигацията по-внимателно и по-често.

По някое време ни настига високопроходим автомобил, пълен с пасажери, които по всичко приличат на берачи на боровинки. Поздравяват ни с широки усмивки. По-късно срещаме още такива коли.

Става все по-стръмно. Спираме за чай под едно дърво, а около нас – уханни треви, билки, цветя.

След два часа излизаме на обширна поляна под връх Момина могила, близо до връх Здравченица в Берковския Балкан, в Западна Стара планина. Пред нас е хижа Здравченица – или по-точно това, което е останало от нея. Районът е популярен сред туристи и боровинкари, но от самата хижа личат само руини. Обикаляме ги с тъга. Съпругът ми твърди, че по негови спомени от детството сградата известно време е била гранична застава – границата със Сърбия е съвсем близо. Така или иначе, след промените през 90-те години хижата е изоставена поради липса на стопанисване.

При вида на пресъхналата чешма ме полазват тръпки на тревожност. По-късно разбрах защо.

По стария Пиротски път

Отново влизаме в прохладната сянка на гората и пътят става все по-стръмен. Излизаме на открито, има широк път, но решаваме да минем напряко през поляна, осеяна с боровинки, хвойна и тръни. Трудно е, а и вече е горещо – няма я сянката на гората. След кански мъки излизаме на пътя.

Старият Пиротски път е един от най-значимите исторически планински проходи в Западна Стара планина, който в продължение на векове е свързвал Берковица и Пирот (Сърбия).

Пътят е съществувал от античността и средновековието, но преживява своя разцвет по време на Османската империя. Той е бил основна артерия за прочутите берковски и пиротски занаятчии и търговци. През прохода са пренасяни прочутите пиротски килими, грънчарски изделия и кожи. Поради стратегическото си положение, пътят е бил охраняван от специални стражи, които пазели търговските кервани от хайдушки нападения.

По същият този път прапрадядо ми е дошъл от Пирот с фамилията и се е заселил в село Черешовица.

В наши дни пътят не е асфалтиран и представлява широк, на места каменист горски и почвен път.

Местността е изключително красива, предразполагаща към панорамни гледки както към българското поречие, така и към сръбските планини. Поради факта, че пътят е прокаран за кервани, наклонът му е сравнително плавен, което го прави идеален за планинско колоездене, офроуд и пешеходен туризъм.

Горещо е.

Вървим вече много дълго време.

Чаят отдавна е свършил, запасите ни от вода са на изчерпване.

Става все все по трудно.

Сещам се за предаването за оцеляване ‘’Игри на волята’’, когата водещия казва: ‘’където свършват силите, започва волята!’’

Някъде сме в средата на прехода – няма отказване, то няма и как.

Пооклюмали вървим и изведнъж пред нас извива снага малка златна нишка вода.

Отваряме навигацията – ами, да, това е Конярски кладенец. Спасени сме.

Има пейка и маса, спираме да се подкрепим с нещо за хапване и най- вече да се запасим с вода.

Половинката ми иска да ми повдигне духа, като ми разказва легенда за кладенеца.

Накратко – спрял търговец с кервана си, напоил уморените коне с вода от кладенеца и те загинали, защото водата била леденостудена. Наистина водата е ледена и дебита е сериозен.

Отново сме на път и срещаме онзи автомобил с берачите на боровинки – този път още по-широко усмихнати.

Граничната полоса и връх Ком

Излизаме на граничната полоса. В това направление, но по-високо по билото (под връх Сребърна глава) се е намирала известната в миналото гранична застава ‘’Анибал’’.

Сега от двете страни на пътя има само счупени табели и счупени циментови колове, спомен от строго охраняваната някога граница.

Кльонът е дълъг.

Горещо е – няма нито едно дърво, нито грам полъх на ветрец.

На обширна територия от тревните площи се виждат следи от пожар.

След голям остър завой пред се разкрива цялата прелест на връх Ком – изглежда огромен и величествен и близко, но както и друг път съм казвала – характерно за обектите на Стара планина е, че изглеждат близо, но всъщност има още много път до тях.

Отново решаваме да съкратим прехода като слезем от пътя по пряка пътека през боровинки, хвойна и тръни, но тези са по-избуяли и по-агресивни от предишните.

Трудно е и тежко.

Натъкваме се на находка – гумени ботуши, 

по нататък – кожени ботуши,

жилетка,

разкрачен панталон.

От двете страни на пътеката в изобилие нахвърляни всякакви калибри пластмасови бутилки и кенчета.

В борба със стихиите едно одеало се беше спряло в клоните на малка брезичка.

Отново сме на главния път.

От тази страна на връх Ком склона е много по- стръмен и изкачването е много по- трудно. Вече сме много уморени. На всеки 10 метра спираме да си почиваме.

Късно след обяд е, на върха е пусто.

Само ято гарвани летят ниско.

Не се застояваме много, за да не замръкнем в гората на слизане към хижа Ком.

Хижа Ком и пътят надолу

До новата хижа Ком стигаме привечер, с последни сили. Нощта е неспокойна и безсънна. На сутринта навън вали, мъглата е гъста и е много студено, но имаме план: да слезем пеша до Берковица.

Пред нас са 12-14 километра по асфалтов път и по преки пътеки през гората. Колкото по-ниско слизаме, толкова по-леко става всичко: дъждът спира, мъглата се разсейва, облаците се разпръскват и започва да става по-топло.

Нашият планински миг обаче остана горе, на билото, когато вятърът заглуши всички мисли, които бяхме донесли със себе си. Остана само просторът, небето и онова тихо чувство, че си точно там, където трябва да бъдеш.